миш-маш

35mm

Понякога умишлено разпилявам един албум с надрани снимки. От онези, направени с първото наследство. Стара аналогова кутийка. С цвят.

Леко одрасканите ръбчета на албума разказват историята на грижливо пазеното детство. Хронология на късото животче. Прилежно събирани моменти. Усмивки. Смях. Сълзи. Въздишки. Случки. Хора. Места. Милисекунди на хартия.

Понякога тайно ми се иска да успея да те запечатам за повече от дъх. Стоя втренчена в стената. Не мигам. Страх ме е, че ще изчезнеш. Няма да те видя пак. После се събуждам и си спомням, че отдавна си на прах. Между страниците на албума липсва твоя снимка. Така и не успях да си открадна. После пък се сещам, че една снимка би била ужасно недостатъчна.

Онзи ден погледнах дланите си. И си спомних за онзи път, когато ми разказа, как всички тънки гънки вероятно са идентични с жилите на нечие пеперудено крило. И ако пеперудите живеят ден-два, а някои само часове, твоята колко пърхания е направила? Колко пъти е успяла да се понесе? Колко пъти е усетила съпротивата на вятъра и е докоснала повърхността на нечий показалец? Ако гънките на мойта длан са идентични с нечии пеперудени крила, какъв е шансът да я срещна преди да е умряла?

 

Ако гънките на твоята длан са идентични с нечии пеперудени крила и не си я срещнал нея – пеперудата, дали ще мога аз да я намеря?

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s