миш-маш

Ако ти се свири

Когато скъсаш струна, лесно можеш да я смениш с нова. Ако ти се свири. Мелодията сякаш е въпрос на усет за синхрон между ум и пръсти. Послевкусът – също. Музикален дневник. Като хербарий за повехнали моменти.

Емоционалната дисекция започва с разрез в изцапания календар. Минали са точно две години. Ако двама души се откъснат от тебе едновременно, на колко точно парчета в цялост можеш да останеш?

Единият – студен. Далечен. Като заледената повърхност на някое забравено от бога езеро на север. Като висулките, които зимата те плашат с изненадващ полет в пропастта. Дъното на ямата е чупливата черупка на жалкото ти същество.

Другият – близък, парещ. Като пламъче на свещ. Връхчето прогаря, но ти позволява да прекараш бързо пръст през основата на кордата. Илюзорно чувство за контрол над него. Защото свещта ти си я запалил. Защото си е твоя. Грешното движение може да превърне пламъчето в унищожителен пожар.

Златната среда се е наместила удобно в цифра Число. Дата. Време. Прашно досие от прояден от плъхове кашон. На две и шест години. Без дълги обяснителни бележки. Без снимки за още пояснения. Начални дати – с две десетилетия разлика. Времето не играе роля в количеството спомени. Тъкмо обратното. Колкото по-къса е нишката, толкова повече се разгаря и пламъкът.

Заседнали някъде между гърдите, като злокачествен тумор. Метастаз-минута. И като физическият рак, тоя на съзнанието ти докарва двойственото чувство за затвор и свобода. Присъдата е ясна. Краят ти е сигурен. Няма как да те пропусне. И свободата, че можеш да летиш. Никой не държи краката ти завързани за камък. Понякога се давиш в сънищата си. Блатната вода изпълва чистите ти дробове. Като пясъчен часовник. Глътка въздух в капка.

Кап-кап. Кап-кап. Кап-кап.

Ексхумацията на ледения къс не трае дълго. Там страничката е една. Името се е размазало. Дали са ти същото, та да не можеш да забравиш. Цвят на очите? Зелен. Коса? Силно чуплива. Брадичка? Като твоята. С трапчинка. Вече няма гняв. Няма гнет. Няма нищо.

С другия нещата са различни. Там случайността се случва в момента, в който свещта ненадейно пада, избухва и се обръща няколко пъти върху мокрото шосе. Не трае дълго, вероятно само миг. Цвят на очите? Шарени, като всички акварелни залези, които старателно събирах оттогава. Брадичка? Съвършена. Създадена, за да прокарваш пръст по нея бавно. Такава, която със закачка да раздира кожата шията ти в мечешка прегръдка за довиждане.

Цветовете са събрани в черничко петно. Безкрайни нюанси, колкото са всичките иглички в някоя борова гора. Колкото са всички песъчинки по дъното на блатото, в което нощем джапаш боса.

Когато скъсаш струна, лесно можеш да я смениш с нова.

Ако ти се свири.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s