миш-маш

13/07

Усещам се длъжница. Заем във въздишки. С непоносима лихва. Чувство за вина и гнет.

Времето не ти е длъжно с нищо. И за миговете, сътворени в капчица безвремие. И спомените, дето пускат времевърта в обратната посока. И прескачаш бясно коридори и стени. Оградите са само мит. Покривите се трошат, когато махнеш мигла, без да си си пожелал да те намерят. Защото всъщност малките желания са именно това. И постоянното ти търсене и лутане по градове и хора е като безкраен пъзел. А частите си ги рисуваш сам.

Връщаш заема си бавно. Лихвата са изгревите, които съзерцаваш. И ужаса от нищото, което следва веднъж, щом календара се смени. За личния ти календар говоря, не ония, дето вече никой никъде не ще да закачи. Сещам се за приказка, в която имаше светилище. Пространство, осветено от милиони мънички свещички. Веднъж да изгори и край. Пук. Човешкият живот приключва. Така си го представям. Времето не е отчет, разпечатан в мънички квадрати. Може би е просто пламък. И трябва сам да пазиш товята си свещ. После ще е само мъничка угарка.

Изгубените хора се намериха. И случайността се случи там, където мислех, че ще има само пръст.

От пръстта понякога поникват мънички цветя.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s