миш-маш

и така

Днеска ми е никакво. Не ми е апатично, нито крайно неприятно. Просто ми е никакво. Точка. И искам да се гушна някъде на топло, тихо и в сумрак. Да се залепя до прозорец, който никъде не гледа и да дочета книжлето, което сутринта така ентусиазирано подхванах. Двете спирки на метрото са ми крайно недостатъчни, а подозирам, че ще ми хареса.
Когато за няколко минути си открил и изгубил човек, който ти е важен, макар и никога да не си го виждал, нещо вътре почва да те дъвче. Като червей – жива плът. Кокалите си стоят, за да ни напомнят какво е можело да бъде. И аз така се чувствам. И понеже характерната ми биполярност често се бие с чувството за дълг, днеска няма да се гушкам с меланхолията от горния етаж.
А междувременно, с едните ми специални същества решихме, че 2017-та е годината на новите мечти. Те имат стари за докосване, а аз моите съм си ги сложила в кутия, навътре под леглото. И забравям, че ги има, понеже май сами си се случват. Къде с подбутване от мен, къде с такова от случващата се случайност. И така.
Та, ей така, без повод и причина, днеска, в тоя никакъв балон от кислород, изпитах нужда да си сипя Блъди Мери. С повече сол и черен пипер, отколкото водка. Относно последното: не обичам водка. Но когато намесим двойната доза доматен сок, излиза, че с прозрачната госпожа имаме повече общи интереси, отколкото ми се иска.
И така. Вечерта ще е кървавочервена. Дано денят да си остане поносимо сив.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s