миш-маш

За времето

Важното е да те заболи. Да го усетиш. Дълбоко. Да се вкопае в теб така, сякаш котка те съдира в опит да отскубне риба. Да рукне кръв, която да не можеш да владееш. Да почне да те дави, сякаш са ти срязали сънната артерия. Отвътре.

Тик-так. С всяко следващо потрепване на циферблата, на стрелката за секундите, която всъщност ти отмерва вдившанията емоция. Да те пробожда повече и повече. Времето. Изгубеното. В чудене, лутане и размисли над минали моменти, правилни решения и лоши, лоши избори. И навиците, лошите, които като по часовник, започват да ти пишат като мине полунощ. И така, докато най-накрая не припаднеш. От слабост. Изнемощял, влачиш се към шкафчето, от чийто ъгъл лекичко се вижда ръбчето на кутията давидоф. Ровиш в чантата си за запалка. Няма я. Нямаш и кибрит. Искаш някак си да я подпалиш, но нямаш нито светлина, нито пламък. Нямаш огън за последната цигара. Нито за живот постарому.

Връщаш се назад и времето изглежда вяло. Като мъгла, която малко те сподавя. А ти си астматик с хипохондрия. Всичко ти се струва страшно. Сенките в гората оживяват. Някой спира тока и остава само голата стена, осветена от онова небесно тяло, дето всъщност никога не свети.

Изгубил си го вече. Изгубил си се вече. И него, дето никой няма как да ти го върне. И него, дето никой няма как да ти даде отново.

Времето.

Една година време се измерва вече в разнообразни опити да дишаш.

Липсваш, Веселине.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s