миш-маш

10/05/16

Двойка. Седят скрити в мрака на един от кестените, а пейката се озарява от бляска на очите, втренчени в собствените им лица. Изпиват се. С поглед. А времето, то е спряло. Няма време.

Аз съм влюбена. Ти си влюбен. Ела в белия лист. С мен.

Минавам покрай тях безшумно. Потракването на обувките ми се слива с шумоленето на дъждовните капки в локвите наоколо. Сякаш ме няма.

Светът е за двама и аз съм излишната.

Вадя телефона от джоба си с мисълта, че ще вдигне познатият глас. Трябва бързо да му разкажа за вечерта, защо съм така развълнувана. Усещам пулса си болезнен. Иска да живее, а аз като палач – всеки път режа главата му.

Забравих. Гласът е константа, заклещена по средата на минало и бъдеще. Няколко реда встрани от настоящия момент. В нищото. Библиотека с каменни книги и ужасно много недовършени истории.

Сподавям се в тромава кашлица. Понякога говоря, за да се убедя, че все още има живец в гласа ми.

Последните дни се въртят наопаки, като погрешно поставена кинолента. Въведение в сюрреализма, издание от 2016-та.

След по-малко от двайсет минути два чифта топли кафяви очи искрят в моите. Оставят вълненията от поезията, не парят.

„Оная смъртоносна неспособност да обичаш“ тук я няма.

Това е достатъчно.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s