миш-маш, проза(ично)

Железница

Из архива…

 

В центъра на столицата е трудно да съзерцаваш съзвездия, но тръгнеш ли към с. Железница, ще останеш изненадан. Небето става черно, а звездите се нижат като пайети по бална рокля.

Не се броят. Ту се раждат, ту умират.

През нощта пътят не е особено живописен. Начупен, а резките завивания крият опасност за неопитни шофьори. Какво пък, най-много да паднеш в някое дере.

Случки и завои.

Стаята на втория етаж беше почти в края на коридора. Предпоследната от четири. Прозорецът гледаше към задния двор на къщата. Тук-там се чуваше лаят на кучето, дразнено от случайно преминаващи котки или мишки, които често се криеха сред лехите в градината.

Въздухът беше наситен с жужене от щурци.

От няколко години прекарвах поне един уикенд в Железница. Бяха най-спокойните дни в годината. Станеше ли август, ги чаках с нетърпение.

Когато легнах по гръб в леглото си спомних защо. Един паяк тихичко предеше нишки в ъгъла над вратата. Беше мъничък, безобиден, а хвърлената от нощната лампа сянка го правеше същински исполин. Приближих, за да се убедя, че не е опасен. Не усетих кога съм се унесла. Сънят ми беше дълбок, интензивен и запомнящ се.

Синтестезия.

Сутринта дойде след няколко часа. Не ме свърташе, но нямах ключ. Излежавах се, докато не усетих движението на долния етаж. Чакаха ме пържени филии с домашно сладко. Без кафе. Чистият въздух действаше ободряващо.

Другите още спяха. Майката на рожденичката седеше до печката и прехвърляше телевизионните канали, докато изчакваше две от филиите да добият златист цвят в тигана.

– Добро утро! Много рано си станала!

– Сама се събудих. Не ми се спи повече, а и чух, че вече има будни. Дай да ти помогна.

– Не, не, седи си спокойно. Нали обичаше масло? За теб съм го направила, от мляко. На Диди и́ е мазно, а и с нейните диети… Знаеш как е. Само овесени ядки и чай.

– Да, каза, че спазва някакъв режим. Сигурно ще трае още седмица-две и ще престане. Знаеш, че и тя не е от най-постоянните.

Седяхме притихнали на фона на телевизора. Никоя не слушаше предаването. Мълчанието не беше сковано и напрягащо. Не усещахме нужда да го срежем с думи без смисъл.

Наля ми мляко.

– Благодаря.

– Е, поне ти го пиеш неразредено. Стой, сега ще ти донеса буркан със сладко за вкъщи, нали обичаш.

Когато се качих на горния етаж, никой все още не се беше събудил. Притворих вратата на стаята и съблякох пижамата си. Почетох. След около час се присъединих към другите събудили се, този път с кафе.

Беше време да потегляме към София.

И паяка го нямаше.

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s