миш-маш

Посред нощ

Колко си ми дал? А аз колко съм ти взела?

Гледам го, проклетият часовник си стои замръзнал. И макар и да прелиствам нервно страниците на тефтера, оная дата бавничко изскача. И се прокрадва мисълта, че с нея всеки път ще се разделяме завинаги. А завинаги изглежда като вечност. Или поне така разправят.

Иска ми се да си поприказваме отново.

Те – думите, нямат много смисъл, като са надраскани така. В просъница, когато ми е трудно да видя очертанията на собствената си ръка, едва-едва провиснала във въздуха. Тогава е моментът. Но уви, яркостта на сънищата – черно-бели, рязко изсветлява. Като унищожена лента, изпаднала от счупен аналогов апарат.

Зная, че лицето ти стои застинало на камък.

И срещите ни оредяха. Уж често те сънувах, а очите ти бавно започват да се обезформят. Дни напред се чудя. Как така можеш лесно да избиеш от съзнанието си часовете, когато бил си вкочанен, застинал? Плочките на пода ти се струват топли и приветливи, а завивките – далечни. Без дом. И ти – безпризорно псе в средата на предверието, тясно като миша дупка. Взрян в ръба на проядената от влагата картонена врата. Броиш си вдишванията.

Действието няма противодействие.

Дробовете ти отказват. Все едно каналната помия се загнездва, като ръжда по иначе прогнилите стени на гърлото ти. “Сподавена мъка” е точният термин. Не минава с месеци.

Дежурно забавление.

Вечерта е млада.

Посред нощ се пише вече слято.

 

Днеска няма да се срещнем, Яворе.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s