миш-маш

Случайности

Случайностите са там, за да се случват.

Седях в едно от софийските кафенета, когато телефонът ми позвъня. Отново. Не вдигнах. Отново. Някак приятно е илюзорното чувство, че имаш контрол над живота си, когато не вдигнеш телефонната слушалка. Имаш избор. Червена или зелена. Или просто бутон за спиране на звука, а нечутият ти събеседник от другата страна на линията просто се отказва. Някои звънят докато операторът не ги прекъсне. Други изчакват два-три сигнала и затварят. Дори звъненето е въпрос на характер, Александра.

Зяпах нервно през прозореца. Улицата беше тясна, но сравнително оживена. На другия и́ край от десетилетия стоеше сградата на Българската национална телевизия. По стечение на обстоятелствата преди броени дни бях вътре, а всичките ми приятели можеха да ме видят за кратко на екраните си. Ужасно преживяване, което както всичко неприятно в живота ми, ме сблъска с изключително ярки личности. И ми напомни, че телевизията със сигурност не е моето поприще. Отново. Трети път не съм сигурна дали ще има.

Уви, минутите се нижеха бавно. Сякаш с всяка изминаваща секунда огромното помещение, в което беше поместено кафенето, се стесняваше. Съседните фотьойли се приближаваха, а непознатите – кой работещ на лаптопа си, кой четящ книга или вестник, сякаш вдишваха въздуха, отреден за моите два бели дроба. Пулсът ми беше ускорен, а бях изпила едва едно еспресо.

Бяха минали около четири часа и половина, когато телефонът ми иззвъня. Виждайки непознатия номер, веднага натиснах зелената слушалка. Това така чакано обаждане, заради което старата буца се бе издула отново в гърлото ми.

– Здравейте, Александра. Обажда се д-р Иванова. Тя е добре и вече е извън реанимация. След около час можете да я видите – изрецитира д-р Иванова с изключително спокоен и дори дразнещо равен глас.

– Всичко наред ли беше? – започнах да разпитвам, без да усетя, че повишавам тон от вълнение.

– Да, всичко е наред. Имаше малко усложнения с упойката, но в момента е стабилизирана и до ден-два, ако няма допълнителни пречки, ще я изпишем. Не забравяйте да вземете посетителската си карта от информацията.

Когато за пореден път си стигнал до вратите на болницата, а случващото се зад тях е отвъд контрола и способностите си, се надяваш да се случи правилната случайност. Защото всичко е низ от случайности, нали така?

Отпих глътка от кафето си, но въпреки няколкото захарчета, остави горчив и стипцав вкус в устата ми. Следващият час и половина премина в нервно прелистване на книгата, която стоеше в чантата ми от почти месец. Едва прочетох пет страници, но не съм сигурна дали помня дори дума от тях.

Когато стигнах до информацията, млада майка с бебе попълваше нужната документация за изписването си. Макар и да го правех рядко, погледнах към количката. Както си стоеше кротичко, сякаш усещайки погледа ми, новороденото се усмихна с най-топлата, истинска и чиста усмивка, която съм виждала през живота си.

Тогава си помислих: на този свят няма нищо случайно.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s