разни

Мина цяла вечност

Още една година, откакто Явор го няма вече.

Гледах го как се топи с всеки изминал ден. Видиш ли как тялото на един човек отказва да служи на ума му, а умът на свой ред не желае да приеме отказа на тялото, тогава си даваш сметка колко щастлив трябва да си точно тук и сега. В този момент. Точно сега ръката ти може да се повдигне, да попие влажните ти очи, да прикрие задаващото се прихълцване. Не може да издърпа заседналата в гърлото ти буца, уви. Но те слуша. Макар и да притреперва, защото не успяваш напълно да задържиш приидващия прилив на емоции. И боже мой, ще се събудиш. Отново. И отново.

Не трая дълго, защото Явор не беше от хората, които протакват. Макар и да бе краен, както винаги, непоколебим, Явор остави на всички ни онова последно късче, за което да се хванеш, когато се подхлъзнеш.

     – Пукнах си капачката днес на пързалката. Един откачен хокеист се вряза в мантинелата, и я забърса с мен. Цялото ми коляно е лилаво и не мога да стъпвам на десния си крак. Мисля, че ще умра, както е тръгнало – заобяснявах през хлипове.

     – Досега няма нито един регистриран случай на умряло 17-годишно момиче от спукана на ледената бързалка капачка на коляното. Но пък може да си първата, задушила се от многочасово мрънкане!

Научи ме, че истинският дом е там, където си обичан.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s