миш-маш

Мина цяла вечност

Още една година, откакто Явор го няма вече.

Гледах го как се топи с всеки изминал ден. Видиш ли как тялото на един човек отказва да служи на ума му, а умът на свой ред не желае да приеме отказа на тялото, тогава си даваш сметка колко щастлив трябва да си точно тук и сега. В този момент. Точно сега ръката ти може да се повдигне, да попие влажните ти очи, да прикрие задаващото се прихълцване. Не може да издърпа заседналата в гърлото ти буца, уви. Но те слуша. Макар и да притреперва, защото не успяваш напълно да задържиш приидващия прилив на емоции. И боже мой, ще се събудиш. Отново. И отново.

Не трая дълго, защото Явор не беше от хората, които протакват. Макар и да бе краен, както винаги, непоколебим, Явор остави на всички ни онова последно късче, за което да се хванеш, когато се подхлъзнеш.

     – Пукнах си капачката днес на пързалката. Един откачен хокеист се вряза в мантинелата, и я забърса с мен. Цялото ми коляно е лилаво и не мога да стъпвам на десния си крак. Мисля, че ще умра, както е тръгнало – заобяснявах през хлипове.

     – Досега няма нито един регистриран случай на умряло 17-годишно момиче от спукана на ледената бързалка капачка на коляното. Но пък може да си първата, задушила се от многочасово мрънкане!

Научи ме, че истинският дом е там, където те обичат безусловно. 

Научи ме, че прегръдката казва всичко друго, което думите не могат. 

Научи ме и, че за да обичаш, не ти трябва причина. 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s