миш-маш, проза(ично)

Зеленият камион

С малкия Никола седяхме на стълбите на библиотеката пред площад Славейков. Беше около седем вечерта в събота, на първи. Той догризваше остатъците от картофките на МакДоналдс, а аз допивах вече топлата (противно на времето навън) енергийна напитка в кенче. Майка му отиде до тоалетната на заведението, а на идване щеше да му вземе още едно детско меню, защото нямаше време да готви.

Никола ми се оплака, че в детската градина има две момчета, които го тормозят. – Когато си играя със зеления камион, всеки път идват и ми го взимат, оплака ми се. Зеленият камион изглежда беше най-желаната играчка в детската градина, защото двете момчета всеки път бяха различни.

– Как се казват момчетата, Ник? Ако дойда да те взема, ще ги сплаша едно хубаво, за да не те закачат.

– А, ами добре! Момчил, Вальо, Николай и тоя не го зная как се казва! – веднага ми издекламира дребосъкът, сякаш чакаше да го попитам.

– Добре де, нали каза, че са двама?

– Ами те всеки път са двама, ама са различни двама – ми обясни, сякаш не зацепвах грам. – И като дойдат, нали Момчил е по-висок от мен, и винаги ми дърпа камиона. Ама като е по-висок си мисли, че може да ми дърпа камиона, а не може! Аз го оставям да го дърпа де, но си го дърпам обратно, защото аз съм си го взел пръв. Да си го беше взел пръв той, като е по-висок от мен и си мисли, че може да ми дърпа камиона!

Този прословут зелен камион беше раздора в детската градина. Еманация на гнилоча в човешките отношения. Поколение над малкия Никола, зеленият камион се преобразяваше в истински автомобил, понякога шепа банкноти, понякога просто жажда за власт и надмощие. Зеленият камион съществуваше във всички социални прослойки, а всички онези други копия на Никола тихичко търпяха техния Момчил, който изтръгваше щастието от ръцете им.

– Видя ли библиотеката, дребосък? – попитах го, защото знаех, че майка му държеше да го научи на четмо и писмо отрано.

– Ами да. Даже вчера ходихме на тържество за Хелоуин и имаше много духове и черепи и аз също бях дух, и не ми хареса, че всички бяха духове и черепи и си приличахме – заобяснява ми, дъвчейки последните два-три картофа, останали на дънто на малката картонена кошничка. – И даже Момчил беше дух, а то няма такива високи духове и хич не ми хареса неговия костюм. Аз бях дух, но аз бях от добрите, които преследват лошите духове. Ама Момчил не беше от добрите духове.

– А добрите духове кой ги преследва? – започнах искрено да се забавлявам, а времето се нижеше неусетно. Когато погледнахме към прозореца на МакДоналдс, майка му тъкмо плащаше сметката на касата.

– Не ги преследва, защото са добри духове – веднага ми отговори Никола.

– А тогава защо Момчил непрекъснато ти взима камиона, като ти си добър дух, а той е лош? – веднага го туширах, макар да не очаквах четиригодишен хлапак да ми даде логичен отговор.

– Ама ние тогава не сме духове.

Зазяпах малко изненадана в пространството пред мен. Толкова се бяхме изличили, че оставяхме Момчиловците да ни насилват постоянно, а в единствената, вечер, когато се маскирахме – бяхме все така невидими, но все пак с надежда за надмощие над лошото.

– Мама ми купи нова книжка за рисуване и каза, че и ти можеш да рисуваш в нея и ще ми нарисуваш нещо аз да го оцветя после, нали може, нали, како Сандра? – започна да ме умолява в мига, когато видя майка му да се насочва към нас с хартиена торбичка от заведението.

– А ти какво ще ми дадеш в замяна?

– Ще ти дам зеления камион!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s