миш-маш, проза(ично)

Един залез по-малко

zalez-sofia-chavdarНачалото винаги е трудно. Трябва да е грабващо, спиращо дъха. Кратко, стегнато и ясно. Трябва да въвежда читателя в историята с няколко изречения, но в същото време да не му разкрива нищо.

Понякога, когато съм ядосана, пиша дълги изречения. Наясно съм, че онзи, който трябва да ги изчете, ще ме мрази дълго-дълго време. Защото в тези моменти се сещам колко примитивен и егоистичен е шибаният човешки мозък в стремежа си за надмощие над другите, неотлъчно търсейки пролуката, в която да се провре и да разшири пукнатината до размери, непоносими за отсрещната страна. В предното изречение няма абсолютно никакъв смисъл.

Реших да драсна нещо, защото напоследък ми се случва рядко. Всъщност пиша, но това писане няма никаква стойност. Пиша стегнати и ясни изречения. Често от по три-четири думи. Лесни са за смилане. Не изискват никакво усилие. Не провокират мисли. Кухина. Фалшиви. Пластмасови. Противни и грозни. Нямат лице, защото то е анонимно. Едно време вярвах в по-висши неща.

Стоях втренчена в едно бездомно куче. Градинката пред „Св. Седмочисленици“ е дом на много странни създания, в това число и няколко бездомни помияра. Вероятно и те – своеобразен дом за хиляди бълхи.

Оцапаният ми приятел лежеше доволно пред една празна пейка, събирайки последните топли лъчи от октомврийското слънце. То скоро щеше да започне да го хапе, а той независимо колко бързо бягаше, надали щеше да се скрие от студа. Небрежно протегнатите му лапи ми напомниха много на онзи противен египетски сфинкс, който си стои там и събира тен целогодишно. Копеленце. Непукист. Не ти дреме колко бързо ще свърши скапаният уикенд, нали? Почти като тийнейджър, виждащ голи женски гърди за първи път през живота си. Да, толкова бързо свършва.

Денят ми се търкаляше скорострелно. Докато се мотаех по Графа реших, че скоро не съм си купувала книга. Откакто се потопих в дигиталния свят отказвам да плащам за онова, което мога да намеря безплатно в интернет. Едни му викат пиратство, други – кражба. Аз му казвам практичност. Това е то, книгите, филмите и музиката трябва да са безплатни за всички. Може би тогава хората щяха да се мразят по-малко. Нямаше да се карат за маловажни неща. Щяха да пият повече вино и да се смеят истерично и на глас. А артистите, те нямаше да стоят гладни.

Когато бях малка мислех, че мога да купя кифлички на всички, които са гладни. И сега живея в същата заблуда, докато настървено свалям торенти с безплатни книги. ЗАЩОТО КНИГИТЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ БЕЗПЛАТНИ. А и ме бива в печенето на кифлички, така че всички печелим.

Платих за своята и излязох извън книжарницата. Яркото слънце ме удари в слепоочието. Трябваше да оцелея още половин час, докато се добера до пещерата.

Новият ми четириног приятел все още си лежеше пред пейката, като леко се беше поместил така, че слънцето да огрява задника му. Сякаш усетил погледа ми върху себе си, помиярът се обърна и ме погледна учудено. Секунда по-късно започна да лиже топките си, сякаш не съществувах.

На път за вкъщи се загледах в слънчевото отражение върху прозорците на един от огромните панелни блокове, които посрещат пешеходците, слизащи от моста „Чавдар“. Обърнах се. Облаците горяха като малки хартийки.

София.

Един залез по-малко.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s