миш-маш

23 години и едно старо бюро

Двадесет и три години и два дни по-късно се намирам на старото си бюро. 5:01 сутринта, а след около три часа започва работният ден. Не ми се спи. Или поне не мога да си позволя да заспя, защото оставих маса несвършена работа. Така е като имаш рожден ден през уикенда.

За да спазя традицията на отминалите почти четири години, ще отчета и отминалия си, вече двадесет и трети рожден ден, тъкмо тук. В блога.

В петък си бях наумила, че ще отговарям само на обажданията. Бях сигурна, че няма да бъдат много, защото рядко се срещат хора, които вдигат слушалката, вместо мишката на компютъра си. Очаквах не повече от петима души, чиито гласове да зазвучат с поздравителното: „Честит рожден ден!“ Е, сгреших. Оказаха се доста повече, което откровено казано, ме шокира.

Предвид технологиите, с които доброволно съм се заобиколила, беше ужасно трудно да игнорирам постоянно ревящия ми смартфон. Съобщение. Второ съобщение. Трето съобщение. Няколко публикации върху таймлайна. Четвърто съобщение. Поздрав в Google+. Приблизително шейсет и пето съобщение. Не успях да преброя всички, а и не ми беше нужно. След първите няколко честитки бях изпаднала в екстаз, който ме държа до късно в неделя вечер.

Макар и далечни, много неочаквани за мен лица се появиха с пожелания за празника ми. Лица, които не бях виждала от много време. Лица, които не съм виждала никога. Лица, които се надявам някога да срещна извън виртуалната реалност. Джема, Крис, Сюзън, Уенди. Листът продължава.

Повечето мили думи, сигурна съм, бяха искрени. Пожеланията, отправени от десетима души, макар и кратки, означаваха много повече от десетки редове, изписани в едно. Защото за тях е трудно да честитят рождени дни, а за мен е трудно да приемам пожелания.

Изненадите не спряха и с физическото появяване на няколко прекрасни подаръка.

Седмица преди рождения си ден получих книга. Оруел. Не зная как ще го чета, но зная, че ще се случи. Някой ден, надявам се скоро.  В събота на вратата почука пощальон със специална доставка. Щях да го убия от щастие, когато видях… е, малко меркантилно. Дамска чанта. Същата чанта, която не успях да поръчам два месеца по-рано. Е, вчера се появи на вратата ми – добре опакована и готова да бъде експлоатирана до скъсване.

Но теглейки чертата, осъзнах, че не онова, което държа в ръцете си ще остане. За двайсет и три години някак успях да събера около себе си шепа хора. Човеци. Създания, чиито сърца бият за каузи. Хора, които всеки ден се събуждат и защитават своите битки на различните фронтове, по които живота ги е изпратил. Човеци, които в най-лошите си моменти ще забравят за своите проблеми и ще се опитат да разрешат твоите. Или поне ще са готови да ударят рамо. А ти, ако си здравомислещ, ще си помогнеш сам.

За двайсет и три години осъзнах, че съм създала приятелства, макар и да твърдя, че нямам приятели. Имам, просто съм твърде горда, за да го призная. А приятелството означава именно това – да забравиш себе си, защото светът ти е изпълнен от друго човешко същество.

Моят свят порасна. Не е малък, както беше няколко години по-рано. Светът ми бе раздрусван от земетресения, бе заливан от гигантски вълни. Бе давен в унищожаваща съзнанието депресия и бе ваден от леденостудени кошмари.

Светът ми вече е на двайсет и три години и два дни. В очакване на ново предизвикателство.

 

От старото си бюро,

Александра-Емили

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s