проза(ично)

Nightcall

снимка: @bobydimitrov, flickr
снимка: @bobydimitrov, flickr

С Виктор вървяхме по Черни връх. Беше малко след десет. Трамваите минаваха през двайсетина минути. Имахме избор – да почакаме или да повървим. Няма нищо по-самотно от стара спирка в края на града. Затова тръгнахме надолу по булеварда.

От време на време фокусирахме поглед в далечината, чудейки се ще срещнем ли трамвай по пътя. Светещите авомобилни фарове и преполовилата лунния си цикъл вкочанена топка огряваха пътя ни. От примигващите неонови знаци очите на Виктор изглеждаха бездънни. Първо бяха червеникави, после рязко ставаха лилави.

Когато стигнахме следващата спирка се загледах. Скитници. Като нас двамата с Виктор. Хванах го под ръка и леко се сгуших. Подсмърчахме. При всяко издишване парата от устите ни се смесваше в разфокусирания хоризонт.

–      Искаш ли да послушаме музика? – наруших тишината изневиделица.

Поспря и ме изчака да извадя слушалките от джоба си. Подадох му лявата тапа, като дясната натиках в ухото си. Пуснах случайна песен. Nightcall. Отново го хванах под ръка и тръгнахме надолу по булеварда.

–      Гледала ли си филма?

–      Мхм.

–      Слушай.

След малко Виктор спря и се обърна.

–      Виж.

Пред очите ми се откри една друга София. Многото светлини от автомобили, магазини и близкия мол осветяваха булеварда в близката му част. Далечината бе осеяна от малки светлинки, които образуваха тясна пътечка. Приличаше на въже от запалени чаени свещи. Отгоре грееше полупълната луна. Небето бе индигово и ясно.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s