миш-маш, проза(ично)

София диша

Има едни дни през лятото, когато неделите се казват така. София диша.
Хора излизат навън и заливат Шишман с цветовете си.
Смеят се, говорят силно.

Там се запознах с Камен.

Беше облечен със скъсани дънки, оранжева тениска и ужасен червен клоунски нос. Свиреше на китара.

–  Всички станахте китаристи. Остави малко занаят и на онези, които могат! – традиционно заядливият ми тон го накара да поспре.
–  А ти откъде знаеш, че не мога?
–  Ако можеше, нямаше да си на улицата и да се правиш на клоун!

Понякога си мисля, че ако и аз имах китара, в онзи ден щяхме да разменим струни, вместо телефонните си номера.

Веднъж го попитах защо през уикендите е уличен музикант с клоунски нос. Каза ми, че преди време едно момиче го попитало защо клоунът винаги е тъжен. А той ѝ казал:

–         Ако ти си тъжна, и аз ще съм тъжен. Ако ти се смееш, и аз ще се смея.

После изсвирил на старата си китара любимата ѝ песен.

Днес Камен и Цвети имат син. Камен е най-щастливият уличен музикант с клоунски нос, когото познавам. В този занаят не се срещат много такива. Щастливи хора.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s