миш-маш, проза(ично)

Разходка с локомотив

Обичам желирани бонбони. Обичам и шоколадовите, но желираните ми напомнят за детството и годините, когато всичко беше лесно.

Аз съм от последната вълна деца на 90-те. Родена съм през не дотам далечната 1991-ва, в средата. През юли.

Детството ми мина далеч от електрониката и по-близо до слънцето. Прекарвах летата си в София, защото нямах баба и дядо, които живеят на село. В блока, в който и до днес живее майка ми, никога не е имало много деца. Там израснах. Училищните години се нижеха бързо, а летните ваканции бяха дълги и самотни.

До много късна възраст не обичах да чета. Не, че не обичах четенето, но презирах безкрайните листове със задължителна литература за училище. Мразех ги. И до днес мразя някой да ми казва какво да правя. В това число и какво да чета. Та някак се лишавах от това удоволствие.

Август винаги минаваше най-тежко. Летните жеги и липсата на деца, с които да си играем, превръщаха лятната ваканция в малък кошмар. Прекарвах много време в компанията на много по-възрастните си съседи.

В съседния вход живееше възрастна двойка. Жената беше детска учителка в село, близо до София. Всяка сутрин излизаше в пет, за да измине километрите до учителското си бюро. Мъжът ѝ беше бивш машинист. Беше сляп и носеше големи очила.

Когато си играех пред блока и видех, че излиза, отивах при него. Покатервах се на пейката, а той на свой ред ми разказваше с часове истории за времената, в които е карал влак. Истински локомотив! Понякога от джоба си вадеше пликче с желирани бонбони във формата на Кока Кола. Поделяхме си го по братски, но често ми даваше и неговата половина.

Пейката пред входа бе локомотив, а той – неговият машинист. Вдигаше ръце във въздуха, сякаш върти невидимо кормило, и издаваше онзи потракващ звук от влак. Големите лъскави очила криеха незрящите му очи, но не и широката усмивка и дълбок, гърлен смях.

Eдин ден видях съпругата му и я попитах къде е. Каза ми, че много го болят краката и вече не може да излиза на пейката пред входа.

Спомням си, че ми стана много мъчно. А той разказваше толкова хубави истории, че не ми липсваха децата, чиито родители ги пращаха на село за ваканциите.

 

 

PS: Дано локомотивът ти е пристигнал там, където трябва. И дано не си забравил пликчето с бонбони в джоба си. 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s