миш-маш, проза(ично)

Мостът на дружбата

35Термометърът показваше приблизително -5 градуса.  Затворих лаптопа и обух ботушите си. Добавих шал и шапка, за всеки случай. Когато заключвах входната врата не знаех, че ме очаква необикновена разходка.

Беше паднал при ъгъла на улицата, на която живея. Нямаше да го забележа, ако не бях извърнала поглед, за да видя дали зад мен не идва автомобил. А и той сякаш не искаше да го забележат.

Хората обичат да извръщат поглед от човешкото падение. И аз съм го правила и честно казано никак не се гордея. Срам ме е.

Приближих се, за да видя дали въобще е буден. Понякога паднал човек не означава пиян човек. Е, за такова нещо не би се замислил средностатистически глезльо, който е виждал бездомник само през стъклото на джипа на баща си на път към частното даскало.

До него дойде още едно случайно преминаващо момиче.

 

– Добре ли сте? Искате ли да повикам линейка? – не знаех дали е пиян.
– Не, не, нищо ми няма!
– Да му помогнем да се изправи? – случайната ми спътница ме погледна въпросително, но сякаш прочете мислите ми. Не изчака да ѝ кимна, а направо го хвана под мишница.

 

Бавно, залитайки, успяхме да пресечем моста на канала. Спряхме пред денонощния магазин на ъгъла в опит да убедим човека, че точно в този момент няма нужда да си купува още една бутилка водка.

 

– Искам само да пия! Нищо не ща! Не съм приключил тук!

 

Десет метра по-надолу каза, че преди три дни са му открили рак. Каза също и, че малката му дъщеря е болна. Че е бивш полицай. Че не иска да си тръгва още. Че не е честно.

Показа ни входа, в който живее. Даде ми връзка с ключове.
– Жълтият е за входната врата. Червеният – за вкъщи.

Отключих вратата, докато спътницата ми го придържаше да не падне. Заведохме го до асансьора.
– На шестия етаж. – каза ми кое копче да натисна. – Там живея.

Когато асансьорът спря, отворих вратата. Успяхме да го извадим от кабинката невредим. Позвъних на три от вратите с надеждата, че има някой вкъщи. Надеждата, че този някой е от неговото семейство.

Две врати се отвориха. Възрастна жена, която беше доста изненадана, когато видя съседа си в безпаметното състояние, в което беше. И дъщеря му, в чийто поглед се четеше облекчение. Трудно ми е да опиша въздишката, с която се втурна да го прибере. Да го прегърне. Да го целуне, защото беше жив и вече си беше вкъщи.

 

Странно е как едно извръщане на другата страна може да те срещне с човешката трагедия. Странно е и как непознатият ти става близък, без дори да знаете имената си. Той приказваше, а ние слушахме. Алкохолът може и да беше попречил на баланса му, но думите му бяха искрени. Не му оставаше много.

Не знаех, че мостът на бул. Евлоги и Христо Георгиеви и ул. Граф Игнатиев е наричан „моста на дружбата“. Преминахме го заедно. Вероятно повече никога нямаше да се срещнем.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s