миш-маш

В мазето на Руската църква

ruskata_cyrkvaНе бях влизала в църква от много време. Не съм много сигурна защо го направих, но така или иначе се озовах в божия храм. Не съм вярваща и съм абсолютно против схващането, че отгоре има едно създание, което разцъква контролния панел, направляващ човешките съдби по цялата вселена.

Когато неволно се озовах пред портите на Руската църква на бул. Цар Освободител, веднага си спомних за първия път, когато прекрачих прага ѝ.

 

Бях току-що завършила гимназия, явила се на кандидатстудентски изпити. Скръстила ръце, тайничко се надявах да бъда приета в университета.

Влязох в мазето встрани на църквата. Не знаех какво да правя, затова започнах да наблюдавам една млада жена, влязла няколко секунди преди мен през скърцащата вратичка.

Прекръсти се три пъти. Чело, утроба, дясно рамо, ляво рамо. Повторих. Не го бях правила от четиригодишна, когато майка ми прецени, че сякаш по-ценно е да израстна съзната за онези неща, които се случват тук и сега. Не ме караше да мисля за онова, което ще се случи след края, ако въобще имаше такова. Слезе по стълбичката и купи свещи. И аз направих същото. Запали ги една по една, слагайки всички в един от високите свещници. Постоя малко, втренчена в пламъка на всяка една от тях. Повторих ритуала и останах, следейки с любопитство следващите ѝ действия. Това си беше цяло приключение – ново, вълнуващо и отчасти мистично. Любопитството и може би страха от непознатото, невъзможното, магичнато, хилядолетното – все така непокътнато и стабилно като скала.

Влязох веднага след нея в неголямо помещение с дървени маси и столове. Върху масите имаше разхвърляни бели листчета и химикалки без капачки. Някокло души вглъбено попълваха последните бели петънца със ситни почерци. Чудех се за какво се молят. Тези листчета криеха ли плацебо ефект? Носеха ли щастие? Сбъдваха ли желания? Не знаех. Не вярвах.

Седнах  в един от ъглите, придърпвайки към себе си по-малко парче хартия.

-Ето, сега ще си пожелая да ме приемат в университета. – мислех си. – Така или иначе е изгубена кауза. Каквито глупости написах в есето си… – продължавах да разсъждавам самокритично, – Няма шанс.

Тогава осъзнах. Хората не идваха тук, за да се молят за чудо. Надеждата ги водеше, защото тук бе мястото, където само за няколко минути си даваш сметка какво точно искаш, или по-точно – от какво имаш истинска нужда. А мястото да си го пожелаеш е малко – само къс хартия. Даваш си сметка колко примитивно си разсъждавал днес сутринта, когато си се ядосвал за нещо толкова глупаво, като една оценка – една от многото. Една от хилядите оценки, които семейството ти, приятелите и познатите ти, съседите ти и дори случайните пътници в метрото, с които сутрин разменяш само по поглед, ти дават всеки ден.

–          О, малка принцеса! – крещи акушерката.

–          Цялата е на баща си, затова. – отговаря почти в несвяст майка ми.

–          Идеална физика. От нея може и да стане шампионка! – години по-късно с писклив глас заявява една от треньорките в залата по художествена гимнастика.

–          Не мога да повярвам колко проклет характер има, а е само на шест… На баща си се е метнала! – ядосано мърмори майка ми, когато за последен път излизам от залата с тренировачно трико, гордо заявила, че не искам да ставам гимнастичка, а костенурка-нинджа.

 

И така до днес – оценка след оценка. Или както е модерно да ѝ казват – „градивна критика“ с елемент на болни амбиции, разбити илюзии и стръкче цинизъм.

 

Спомням си, че на листчето написах само две неща.

Горещо исках да ме приемат в прословутия университет. Първичната ми нужда да се доказвам, да натривам носовете на всички, които са ме подценили и са ми лепнали „Среден 3“ с квалификация: „непоследователност“ или „несериозност“. Тази нужда първа записа с химикалката.

Второто ми желание, то сякаш беше необходимост. Нуждата от успокоение. Висша молитва. Такава, каквато никога досега не бях отправяла към никого. За първи път в живота си искрено исках нещо, но не за себе си, макар изначалната нужда да го напиша да бе моя. Исках баба ми да си замине от този свят щастлива и със затворени очи.

Сгънах листчето и го пуснах в кутията с хорски молитви.

 

Седем месеца по-късно, след двугодишно боледуване на легло, жената, която ми даде всичко и никога не поиска нищо в замяна, ни напусна. Беше у дома си и всички, които я обичаха безусловно бяха до нея. След себе си остави яма пустота и едни променени хора.

 

Днес се върнах в мазето на Руската църква. Влязох, прекръстих се. Чело, утроба, дясно рамо, ляво рамо. Купих една свещ и я запалих. Поставих я в ниския свещник, като постоях малко. Взрях се в пламъка, както първият път.

Когато седнах на дървената маса и дръпнах едно от белите листчета сякаш всичко, което исках да напиша и да си пожелая изчезна. Нямаше какво да си пожелая, защото осъзнах, че имам твърде много. Много повече, отколкото съм заслужила.

 

Бях намерила и имах себе си. Останалото нямаше вече значение.

Advertisements

2 thoughts on “В мазето на Руската църква”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s