миш-маш, music

По моста

моста "Чавдар" снимка: Александра-Емили Кокова
моста „Чавдар“
снимка: Александра-Емили Кокова

Колкото и да сме различни, всички чувстваме еднакво.

Вчера си го мислех, докато вървях на път към вкъщи. Отне ми около четиресет минути, защото вървях бавно, а моста „Чавдар“ е доволно дълъг, че да помислиш добре над житейските проблеми, които те мъчат.

В следобедните, но все още слънчеви часове, а и благодарение на сравнително топлото есенно време, мостът може да се превърне в доста социално място. Майки с бебешки колички, прибиращи се от работа хора или ентусиасти, които не си търсят оправдание в по-ниските температури и излизат за един вечерен и прохладен джог. И аз.

Вървя си бавно и полека и си мисля: „Колкото и да сме различни, всички чувстваме еднакво“. Мисля си, това някой казал ли го е преди мен? Защото ще е доста тъпо да повтарям чужди мисли и да си вярвам, че сама съм стигнала до този извод. Още не съм потърсила дали някой друг не ме е изпреварил, защото зная, че няма да се почувствам добре. Чувството от загубата и разочарованието. То е нещо, което всички сме изпитвали и на абсолютно на никого не се харесва, нали? Ето, дори и да не съм го измислила аз, със сигурност зная, че изводът ми е и неоспорим факт.

Чувства, емоции, състояния на духа, мисли с различен волтаж. Все тая как ги наричаме, те все са си там и всичките са еднакви. Не знаеш в кой момент ще те удари.

Чувство на привързаност? Мхм.

Самота? Всеки ден.

Щастие? Рядко.

Хемингуей, в който напоследък дълбая, беше казал, че интелигентните хора не са щастливи. Чудя се много нарцистично ли ще е, ако се сметна за интелигентна, но зная със сигурност, че не съм щастлива. Не зная какво би ме направило истински щастлива. Но пък мога да опиша щастието си, когато го има.

Няколко дни преди следобедната ми разходка по моста Чавдар бях истински щастлива. Причина нямаше. Беше около десет и половина вечерта, а в съседната стая се чуваха звуците от телевизора и дискусионното студио, което ефирът предлагаше на нещастните зрители. С досада затапих ушите си със слушалки и си пуснах музика. Не, не си пуснах музика всъщност. Пуснах си Франк Синатра. Обичам Франк Синатра. Обичам онова, което чувствам всеки път, когато чуя гласа му.

Забравям къде се намирам. Затварям очи. Облягам се на таблата на леглото и отпускам глава. Усмихвам се. Не се чудя защо, не търся причина и повод. Просто го правя. Понякога, както си лежа и го слушам, просто се изправям и почвам да танцувам. Да танцуваш под звуците на Франк Синатра сам отстрани изглежда така, сякаш си лунатик, търсещ нещо в съня си. Но когато го слушам, не ми пука как изглеждам. Зная само, че тогава съм истински щастлива и това ми стига.

Та, докато вървях към вкъщи вчера се замислих, ако всичките ни чувства са еднакви, колко лунатици има навън, които да танцуват сами под звуците на Синатра, докато се усмихват без повод?

Advertisements

3 thoughts on “По моста”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s