миш-маш

На ръба на Прага

Хемингуей с една от любимите си котки
Хемингуей с една от любимите си котки

Да мразиш не е лесно.

Изяжда те отвътре, като тумор, който се е загнездил между белите ти дробове. Бавно ги превръща в абаносови петна, като с тях отмива и човешкото. Отмива всеотдайността, отмива безгрижието, отмива невинността.

 

Лежеше на продънената спалня, усещайки съвсем лек полъх от счупения ъгъл на прозореца. Дъждът му действаше успокояващо. Не мислеше за особено важни неща, когато навън валеше. Отхапвайки парче от първите есенни ябълки, които беше купил от близкото магазинче, си мислеше колко лесен беше животът на стария котарак, с който деляха дом.

Беше намерил животното преди има-няма седем години, докато скиташе по улиците на Флоренция в опит да намери работа във фотоателие. Реши, че никога няма да престъпи прага на родното си място, независимо дали всички са простили грешката от миналото.

Не можеше да върне времето назад. Не можеше да върне и нея.

Докато минаваше между сградите, за да се добере по-бързо до музея на историята на фотографията „Фратели Алинари“, изскочи на Виа Фюме и го видя. Седеше си кротко на тротоара, докато от другата страна на улицата един строителен кран заплашително въртеше рамото си насам-натам. Хареса му как котаракът не забелязва машината и не я удостоява дори с поглед. Забързаните пешеходци го подминаваха. Отиде до него, постоя около минута и реши – това беше неговият котарак. Грабна го. Животното го изгледа учудено за секунда, а в следващата се отпусна в прегръдката му, мъркайки доволно. Беше съгласен с избора на новия си стопанин.

За около петнайсет минути се пренесе пред любимата пекарна на Виа Маурицио Буфалини, като съвсем забрави за плановете си да посети фотографския музей. Взе си два десерта, защото имаше повод да празнува. Вече не беше сам. Котаракът не се възпротиви и продължи да стои мирно в прегръдките му.

На път за вкъщи се отби до близкия супермаркет и купи котешка храна и пясък. Котаракът изглеждаше достолепен и твърде сериозен, за да играе с евтините гумени топчета, които се продаваха в зоомагазините. Беше може би на седем – едър и напет, с изморен поглед, отегчен до краен предел от стотиците хора, които го подминаваха.  Имаше бяло коремче и черни петна по главата и гърба, като малко напомняше котката на Хемингуей. Спомни си какво беше казал за котките тази иконична фигура за американската литература. Затова спря пред едно шивашко магазинче и купи кълбо прежда.

През следващите седем години смени три държави, като от 273 дни или иначе казано – девет месеца, живееше в таванско помещение на тиха уличка в златна Прага – най-красивият град в яркия му поглед. Малкото прозорче на стаята гледаше към Вълтава. На две минути от него бе и прочутият Карлов Мост, който всеки ден биваше прекосен от хиляди гости на чешката столица.

Гледаше как в далечината дъждовните капки нежно докосват повърхността на Вълтава, а тя сякаш в очакване ги прегръщаше всичките. Извърна поглед и се взря в хриптящия от старост котарак. Беше го кръстил Сантяго, на онази фигура от „Старецът и морето“. Тъга, която чешкият дъжд не успя да отмие.

Преди осем години, в последните слънчеви дни на септември, когато листата на дърветата падаха тихо в Борисовата градина, видя за последно сестра си. Беше бледа, а тъмните кръгове под очите и хлабавата бейзболна шапка подсказваха, че е минала поредния курс химиотерапия. Онова, което бавно я разяждаше отвътре, успя да я пречупи. Пречупи и него, но не беше подготвен за дупката, която щеше да изкопае сам и с която щеше да живее до края на живота си.

За три години видя как една роза вехне твърде бързо. И си помисли: „Нали за да разцъфне пак, трябва да я отрежеш?“

Никога не му простиха, че ѝ помогна да сложи край на земния си път.

Никога нямаше да забрави как очите на майка му се обезцветиха, когато съобщи новината. Нямаше да забрави и как баща му – властен и величествен исполин, рухна като хилядолетен замък и се превърна в шепа пепел. Година по-късно чу, че са починали – първо баща му, а ден след него – и майка му.

Да мразиш себе си не е лесно.

Изяжда те отвътре, като тумор, който се е загнездил между белите ти дробове. Бавно ги превръща в абаносови петна, като с тях отмива и човешкото. Отмива всеотдайността, отмива безгрижието, отмива невинността.

 

Advertisements

1 thought on “На ръба на Прага”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s