миш-маш

Просяк

"The Rain Beggar" by aR_Ka
„The Rain Beggar“ by aR_Ka

Виждали ли сте истински просяк?

Всъщност знаете ли какво означава точно думата „просяк“? В речника пишеше, че е човек, който живее от подаяния и милостиня.

Преди седмица се разхождах из центъра на столицата. Разхождах е силно казано, защото тичах напред-назад, обхваната от малка истерия и желанието да убия някого. Тъкмо бях взела заплатата си. Понякога, когато се озовеш в сърцето на града с достатъчно пари в джоба, оставаш със замъглен поглед от синергията на цветовете и движенията и всичко онова, което мислиш, че можеш да купиш.

Така де, вървях си. Мислех си, че искам да се добера до вкъщи час по-скоро. Без капка сили, никакво желание за комуникация и още по-малко за безцелно шляене насам-натам забързах към дома. Реших, че независимо изтощението, тази малка истерия трябва да изчезне по пътя, затова тръгнах пеша. От площад Гарибалди свих по една уличка, която ме отведе точно до градинката пред Народния театър. Заобиколих тактично и се слях с протестиращите, придвижващи се традиционно от площад Независимост към Народното събрание. В тълпата освен анонимност, можеш да намериш изключителен покой. Не ти се налага да нервничиш на ъгъла с Раковска, просто защото светофарите работят за теб. Чакат те. Минаваш си спокойно, без да усещаш погледите на седналите в градинката пред Кристал хора. Не ти пука особено колко смачкан изглеждаш. Продължих направо до подлеза на Софийски.

Понякога имам чувството, че подлезите на метростанциите са като концепцията за колелото на живота. Влакът винаги идва и си отива. И това не спира да се повтаря. Идва и си тръгва, идва и си тръгва… От теб зависи кой влак ще хванеш и къде ще слезнеш.

Минах напряко и стъпих на стълбите пред Софийски. И точно там, макар обикновено да гледам в краката си, докато ги изкачвам, намерих сили да погледна нагоре. Една баба беше седнала тихичко встрани и в малка пластмасова касетка продаваше букетчета с градински цветя. Всички я подминаваха, както подминават многото просяци пред лъскавите магазини на бул.Витоша. А тя стоеше там, седнала на едно стъпало, и мълчеше. Не молеше, а чакаше някой да си купи цвете.

Никога не се спирам, защото се чувствам ужасно. Тези възрастни хора ми напомнят на някого, който напусна нашия свят преди години и това чувство на тъга и празнина, което е замаскирано от натоварения график, пак се връща.

В този ден нито аз си купих цвете, нито тази възрастна жена получи подаяние.

Подари ми милостиня.

Макар и с достатъчно пари в джоба, никога досега не се бях чувствала толкова бедна.

Advertisements

1 thought on “Просяк”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s