миш-маш

За Коледа искам…

Идва онова време от годината, когато изпитвам смесени чувства. От една страна се наслаждавам на уюта на дома си, а топлото мляко с мед и канела е по-вкусно от всякога. От друга страна се връщам три години назад, когато зимата ми отне може би най-близкият ми човек на този свят. А лошото е, че когато се сетя за тези дни, млякото не е вкусно, не е сладко.

Гледах рекламата на УНИЦЕФ и си спомних,  че майка ми работеше в дом за деца, лишени от родителска грижа. Всъщност поизраснах там, защото често ме водеше. Само на такова място може да се види феноменът дете на шест да храни дете на три. Годинки. Само на такова място може да се види истинско вълнение и щастие в един единствен поглед, каквито вълнение и щастие никое дете на модерни родители няма да изпита през живота си. Защото днес лишава модерното дете от истинска радост утре. Защото днес децата са презадоволени. Вече не си играят с кукли и колички, просто защото бащите им предпочитат да им подарят таблет за Коледа. А добрият старец не е маскирания съсед, едвам побиращ се в нелеп костюм на приказен герой. Добрият старец е приложението, което малките пръстчета умело разучават, докато родителите им са втренчили погледи в лаптопите си, твърде заети с всичко друго, но не и продължението на собствената им плът и кръв.

Най-хубавата ми детска Коледа беше доста отдавна. Спомням си как чичо ми дойде вкъщи, целият почервенял, защото навън беше натрупало. Не можех да си представя Коледа без сняг. Не ме свърташе вкъщи и само мокрите ботуши ме държаха по принуда зад запотените стъкла на малката ни кухня. Баба ми плетеше, а на печката тихичко къкреше някакво хапване. Винаги ухаеше вкусно. Ухаеше на дом. Та, чичо ми дойде и носеше огромен плик, точно като коледен чувал. Беше пълен с каквото предполагах – лакомства и подаръци. Тогава за първи път ми подариха Барби-индианка. Спомням си и кутията слепени с бял шоколад бисквити. И шоколадовото яйце. Спомням си и зеленият плюшен динозавър със сламена шапка. Още го пазя някъде в мазето, при другите спомени от Коледа, от рождените ми дни, от месечинките, понеделниците, вторниците, средите…

В един момент се питаш: Кога мина времето? Не усетих кога стана декември. Честно казано, сякаш от първи януари до днес всичко се случва на забързан кадър. Нямам време да въздъхна, а сякаш не съм свършила нищо.

През последните няколко дни ме гони една ужасно гузна съвест. От известно време фикс идея ми е  какво искам. Искам таблет, за да мога и аз като малките деца да си имам своя джобен  Дядо Коледа. Искам нов лаптоп, защото старият вече просто не ми харесва, не че не ми върши работа. Искам и няколко обектива за фотоапарата. Не съм фотограф, но обичам да щракам. Искам, искам, искам…

Може би трябва да се върна там, където прекарвах летата. В квартал Лозенец, където една детска градина е слепена със старите сгради, в които всички деца са намерени.

Спомням си, една нова година прекарахме с тези деца. С майка ми се подготвихме от рано. Няколко часа на пазар, а после около час в опаковане на торбички с лакомства. Може да е невероятно, но тези деца не се радват на подаръци. Радват се на човешко внимание. Всички чакат своята минутка, в която някой друг ще ги накара да се почувстват специални. Обичат да се гушкат. Обичат да пеят и да танцуват. Обичат да правят хората, които ги карат да се чувстват специални, щастливи. Обичат да ги карат да се усмихват и да ръкопляскат. Все едно им е дали ще си играят с Барби-индианка или зелен плюшен динозавър със сламена шапка. Все едно им е дали пластмасовата играчка ще върви с бисквити или шоколадово яйце, защото няма да ги донесе чичо им. Няма да усетят аромата на онова вкъщи, чийто аромат вдишвах през детството си си пълни дробове.

Искам Коледа да не идва, защото светът вече не е светът от детството ми. Вече го няма училището зад блока ми. Там си е, но аз не съм в него. Няма ги ниските чинове. Няма го заснежения двор, който всички бързахме да утъпкаме. Няма ги мокрите ми ботуши. Няма я и баба ми, която плете до прозореца в кухнята. Толкова много неща, които липсват и правят утрето твърде, твърде сложно.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s