книжно, music

Гаргойли и празни стаи

Добре, добре. Éто, спазих си обещанието.

“Щом не си в депресия, не си със счупени пръсти и не си изгубила напълно разсъдъка си, длъжна си да говориш. За човек, който не млъква, тишината е леко съмнителна.”

И понеже събеседникът ми беше прав, трябваше да се разпиша. В случай,  че някой ме помисли за безследно изчезнала.

Впуснах се в едно издирване на книги, добри почти колкото “Гаргойл” на Андрю Дейвдидсън. И ми препоръчаха. И си намерих.

Препрочитам я. С всяка страница се потапям все повече и повече и гърлото ме стяга, защото зная, че с всяко прелистване страниците намаляват, а продължение няма. IMG_20120422_182541

Не зная дали писах за нея. Не помня. Не ми и пука. Ще пиша за нея отново и отново, ще я препрочитам отново и отново. Докато не се скъсат страниците или поне не успея да намеря друга книга, която да я замести. Това е книгата, която измества Хенри Милър и Кърт Вонегът от нощното ми шкафче. Книгата, в която се губя за пореден път, подритвайки няколкото маркетинг четива, които събират прах на бюрото ми. Книгата, която знаех, че ще ми хареса в момента, в който прочетох кратката анотация. И може би най-сполучливата ми покупка от Панаира на книгата през 2009-та.

Спомням си го доста ясно. Не е тайна, че книгите в България са с доста завишена цена и някак глупаво ми се струва, когато трябва да се прави сметка и избор между книга и вечер забавление, примерно. Защото и двете са необходимост за едно приблизително адекватно съществуване на територия, на която самото понятие “съществуване” е нелепо стоящо.

Извадих списъка с книги. Винаги си правя списъци – и за книгите, и за покупките в супермаркета. И обикалянето започна. Учебник, Труман Капоти, Ричард Бах, Кърт Вонегът. Стигнах и до щанда на издателството, което предлага “Гаргойл”. Целият бе облепен с плакати с лика на автора Андрю Дейвидсън и корицата на книгата. Нямаше съмнение, че това е мястото, което издирвам и книгата, която със сигурност ще купя.

IMG_20120428_011321-С или без автограф?

-В смисъл? (доста грозна фраза, която по принцип мразя, избягвам да употребявам, но в случая.. беше неизбежно)

Върху книгата. Авторът беше в България преди броени дни.

Мамка му, щях да ида да го видя, ако знаех. Ей така, за по кафе. Приказка, лаф, както му казват. Щях да се хвърля на раменете му с молба да напише продължение. Нищо, че не бях чела книгата. Има неща, които човек просто си знае. Както моментът преди да умре и този, преди да падне и да строши по най-бруталния начин нокътя на кутрето на лявата си ръка.

-Е, щом може, нека е подписана.

Набързо взех пликчето, платих и се понесох победоносно към къщи. Всеки път усещането на самодоволство пали ушите и бузите ми. Сериозно, страшен кеф е да усещаш тежестта на нова книга, която си сигурен, че ще те изкефи максимално.

Не сбърках и като започнах с нея. Изядох я с кориците за малко повече от ден.

Сега я препрочитам за трети път. Може би след няколко месеца ще почетвъртя, не зная. Сигурно.

Сарказмът, примесен с романтични приказки. Атмосферата и въображението, което работи при прочита на всеки ред. И то през няколкото нощи, през които валеше. Ето на това му се казва пърфект тайминг.

Безумно е.

Книгата е страхотна и заслужава прочит. И препрочит. И прочит на друг език.

За последния ще почакам. Планирам да е първата книга, която ще поръчам от Amazon.com за Kindle-а, който съвсем скоро ще топли ръцете ми.

Във връзка с книжния пост от тази вечер, искам да вметна и книгите, които ще държа в ръце до края на тази седмица. Тоест, трябва да пристигнат до края ѝ.

Роман с кокаин – Марк Леви

Пубертет – Анна Старобинец

Гърдата – Филип Рот

Не ми се четат чужди анотации за тези специално. Не искам да пипам книгата с предубеждението, че няма да ми хареса или че не си струва, защото някой е сложил етикет “Негодна”. Ще почетем, ще видим.

И, разбира се, нямаше как да пропусна разочарованието си от първия български съвременен автор, който си купувам. Или поне от прочетеното до момента, а то не е много, защото просто… се тормозя. А някак се надявах след тази анотация, в която се споменаваше че един от менторите му бил Кърт Вонегът, авторът да се окаже нещо свежо и българско в купчините книги, които накупувах и изчетох в последните няколко години. Знаех си аз, че щом корицата е твърде добра, значи има нещо гнило. Но мълчи, сърце! Колкото и да ми е мъчно, надали ще си купя пак негова книга. И не, няма да кажа кой е, за да не тръгват и другите със същото предубеждение, за което говорих. Може пък да се хареса на някого.

Колкото до музиката… Доста често от колоните звучи това.

И толкова.

До скоро.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s