миш-маш, music, visual art

За изкуството и смъртта днес

Напусна ни Лилиън Басман.

Една личност, един гений, творил и дарявал на света ни изкуство в най-чистата му и истинска форма в продължение на 70 години.

Напусна ни и Уитни Хюстън. Но някак една смърт или едно раждане, в много случаи биват помрачавани или остават на заден план заради нечия друга кончина. И тук идва големият проблем. Хората, които започват да дават личностна оценка за този и онзи, които държат сметка на всеки и рядко приемат чуждото мнение и чуждият светоглед. Хората, които се вкопчват в нещо, защото не могат да поискат внимание по адекватен начин. Хората, които винаги са прави.

Не съм аз тази, която ще сравнява талантът на Уитни Хюстън, на Ета Джеймс,  Ейми Уайнхаус, Клиф Бъртън, Джанис Джоплин или Кърт Кобейн. lillian-bassman1

Общото помежду им са две неща – артисти са, и са мъртви.

Но, когато ни стигне тъжната новина за нечия неочаквана кончина, всъщност ние скърбим за човека или за артиста?

Колко от нас могат да кажат, че наистина познават онзи нещастник, който смъртта е застигнала? Той член на нашето семейство ли беше? Той наш близък приятел ли беше? Или артистът, посредством чието изкуство ние изразяваме себе си.

Но някак цялата тази маркетингова скръб, която се подхранва така успешно, и благодарение на която скачат продажбите на споминалите се звезди е някак пошла. Защото умира човекът, а не артистът. Защото изчезва тялото, а не творчеството му.

Медийното внимание към всяка артистична личност е различно. Виждаме начините на отразяване на смъртта на Лилиън Басман – арт директор, моден фотограф и ръката, която е отворила вратата за талантите на артисти като Ричард Аведон и Робърт Франк. Виждаме и истерията около смъртта на една кокаинова поп икона.

Не искам да ставам цинична, защото си е отишъл поредният човешки живот. Но когато се сблъскам с тесногръдието и плиткоумието на не един, агресията и първосигналността, няма как да си замълча.

Живеем в дни, които не търпят нито едно от горепосочените разяждащи потенциала на личността състояния.

Живеем и в общество, което празнува по-пищно нечия смърт, околкото нечие раждане. Общество, в което човекът не е човек, а кълбо от злоба и завист. Общество, в което чистотата и истинността на чувствата са нещо, което се превръщат в продукт и се продават на килограм.

Наистина съжалявам, че започвам деня с негативизъм и нотка тъга.

Не празнувам нито един от “празниците” на 14-ти февруари.

Не се чувствам самотна, за да давя мъката във вино.

Не се чувствам и пияна от любов, за да разпръсквам сърчица и да карам самотниците да се депресират още повече, защото не могат да приемат щастието ми.

Празнувам поредния ден, в който се събуждам.

Празнувам вчерашния ден, от който се измъкнах жива.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s